„По релсите“ е Вашият трети роман. С него Вие заявявате своето присъствие в българската литература като автор, който живее в чужбина, пише на български и за България? Как избирате темите на романите си?
Да, пиша на български и за България, живея, заобиколена от една култура, но мислите ми са насочени предимно към друга, българската. И намирам това раздвоение за стимулиращо. Колкото до темите, при всеки роман е различно. При първия, когато още нямах представа, че ще пиша роман, веднъж, най-случайно, без никаква връзка с това, което вършех в момента, сякаш влязох в една сцена (после се оказа, че тя е към средата на романа). Виждах картината през очите на някого – оказа се главната ми героиня, но се превърна в това доста по-късно. При втория роман – „Дарът“, свързах новина, която бях прочела години преди това в един вестник, с факти от съвсем различно естество. Интересен е този процес – все едно някакви жички в мозъка ти се зацепват и от съвсем несвързани факти в главата ти се оформя единен сюжет. А за това как съм избрала темата на третия си роман, съм написала в предговора. Този роман е отговор на събитие, което ми се случи в тийнейджърските години. Закъснял, но необходим за душевното ми равновесие отговор. Беше се разтворила една книга и трябваше най-после да я затворя.
Дали като пишете на български теми – в „Дарът“ това беше животът на две български двойки след ин витро зачеване – се връщате в България? Имате ли желание да пишете за живота в чужбина или можем да кажем, че писането Ви се ражда от носталгията?
Всъщност аз нямам проблем да ситуирам сюжетите в чужбина. Дори така ми е по-удобно, защото по-лесно си извършвам наблюденията. Това, което е важно за мен, е протагонистът да е роден в България, българският да е майчиният му език. Като мен да е гледал „Сънчо“ от 8 без 10, сутрин рано да е слушал „Откога се, мила моя майно льо“, да е носил червена връзка и да е дъвкал дъвка „Идеал“. Мисля, че добре съм опознала канадеца, то не смея да пиша от негово име. Не съм изживяла с него най-важните си години, формирали ме като човек. Не толкова, че не смея, а не ми изглежда естествено. А аз нямам навика да насилвам музата си.
Стои ли някаква лична история зад новия Ви роман „По релсите“?
Главните герои са фиктивни. Общият им жизнен път е измислен. Но съм използвала лични истории за отделни случки от живота на героите ми – особено по време на войната. Жизнените истории на българските евреи, преживели Втората световна, са добре документирани, аз изслушах и изчетох голям брой и ги използвах в изграждането на сцените. Но това са само моменти от живота на различни хора. Колкото до съвременната сюжетна линия, там също съм се вдъхновявала от реално случили се житейски истории. Но съзнателно се пазя от това да възпроизвеждам живота, цялостния жизнен път на реално съществуващ човек в литературен герой.
Изборът да пишете за евреите по време на Втората световна война сега може да има съвсем нов прочит, който едва ли сте влагали когато сте започвали да пишете книгата си. На какво днешният свят може да се поучи от Вашия роман?
Както и през Втората световна война, така и през социализма, по време на Прехода, всъщност във всяко едно общество човек е сам със съвестта си. Успокоително е да знаеш, че някой по-нависоко от нас решава моралните казуси и казва кое е правилно и е достатъчно ние просто да го следваме, за да бъдем добри граждани и да постъпваме морално. Уви, светът е доста по-сложен и често трябва да взимаме решения сами в една противоречива информационна среда. Понякога едно наше решение може да ни изолира от обществото и да превърне живота ни в ад. Всеки решава на какви жертви е готов, за да живее според нравствените си принципи.
Вашите съвременни героите, най-вече най-малката от тях – Мая – отключва темата за насилието в училище, но и темата за трудния диалог между поколенията. По този начин романът Ви пропуска съвременността по още един начин. Как може съвременният човек да се погрижи за най-близките си днес, за децата си?
Може би трябва да научи децата си да бъдат адаптивни и силни във външния свят и да си позволяват да показват уязвимостта си пред близките си.
Доколкото знам, работата Ви в Канада е свързана с библиотечна дейност. Разкажете нещо повече за това.
В Канада завърших магистратура по библиотекознание и информационни науки. Най-много ме привлича работата в обществена библиотека – повече отколкото работата в университетски или специализирани. Работила съм за кратко в такава, но работното време – от 10 до 18 ч., не ме устройваше, тъй като ми отнемаше един час от и без това малкото ми време с децата след работа. Затова се насочих към специализираните библиотеки. Постъпих в една асоциация, създадох електронния ѝ каталог, след което започнаха да ми възлагат други задачи – по-скоро изследователски, и така се отдалечих от любимата ми дейност с читателите. Запълвам тази празнота с работата си в българската библиотека, която организирахме към българската църква в Монреал. Там работя само в неделя, но изживяването е пълно – общувам с прекрасни четящи хора – сънародници, заобиколена съм от български книги и извършвам една от любимите си дейности – да свързвам читателите с подходящите за тях книги.
Какви са читателите, които посещават българската библиотека в Монреал?
От една страна, това са деца, чиито родители им избират книжки. По-скоро малки деца, в доучилищна възраст или в началните класове. Тийнейджъри не идват, родителите им избират книги, но ги връщат непрочетени. Най-запалените читатели са дамите на средна възраст. Мъжете читатели са малко, но пък те наистина четат много. Има и доста пенсионери, които гостуват на децата си и четат в свободното си време.
Какви книги се търсят?
Напоследък най-много се търсят книги от съвременната българска литература – без значение от жанра. А по отношение на жанровете, най-търсени са книгите от общата художествена литература (literary fiction), трилърите, любовните романи и историческата документалистика. Последните две категории са предпочитани от гостуващите възрастни родители – любовните романи, разбира се, от дамите.
Чувствате ли се в Канада будител във възрожденския смисъл на думата?
В никакъв случай. Просто се занимавам с нещо, което ми е приятно, и съм благодарна, че имам тази възможност. В това си начинание общувам с хора, с които споделяме общи интереси, препоръчваме си книги, обменяме ги и се обогатяваме взаимно. Може да се каже, че се „будим“ взаимно.
Организирате ли представяния на книгите си в българската общност? Как приемат романът Ви сънародниците в Канада?
Да, организирали сме представяния в Монреал, Торонто и Отава. Моите сънародници в Монреал научиха за романите ми благодарение на едно приятелско семейство – Милена и Георги Лазарови, които си поръчаха първия ми роман от България, харесаха го, поръчаха сами от издателството няколко десетки книги и ги разпространиха в общността. В Торонто пък намерих сродна душа в лицето на една истинска будителка там – Жени Попова, която ми организира представяния (второто се провали поради пандемията) и по същия начин разпространява книгите ми. Между другото, в имигрантските общности всяка книга минава през много ръце. Ако сега след българите в тези канадски градове има интерес към романите ми, дължа го на тези и на други мои приятели.
Благодаря за отговорите, пожелавам успех на книгата Ви!
И аз благодаря!