На 20 октомври Елена Алексиева гостува на Клуб „Писмена“ в Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и представи най-новата си книга – „Прекъсването на самсара“. Само преди дни за този сборник с разкази писателката получи Националната литературна награда „Йордан Радичков“. Предлагаме ви интервюто, което тя даде по повод гостуването си в Националната библиотека.
На миналата среща на клуб „Писмена“ Иван Станков говори, че писателят си изгражда свят, който населява, и че той се опитва да прави това. Вие по-скоро се опитвате да правите обратното. Сякаш докато пишете, играете. Как пишете?
Не съм сигурна доколко е обратното – може би по-скоро го правя по друг начин. Но не го изграждам този свой свят, той просто е. Някак такъв се получава. И понеже аз самата живея с него, заедно с героите му – които никак не обичам да наричам „герои“, за мен те са си живи хора – не го усещам като направен, като специално създаден за целта. Може би впечатлението за игра идва оттам, че аз не съм в състояние да си задавам цели в писането, да го бутам нанякъде и да очаквам то да внушава или да стига до нещо. Напротив, просто го следвам и това изчерпва всичките ни взаимоотношения. Доверявам му се. Понякога то ме проваля, друг път не. Когато пиша, обикновено не знам къде отивам, нито защо, нито как ще стигна до там. Единственото, което ме води, е да ми е интересно, забавно, да е най-голямото възможно удоволствие, най-голямата радост. Не вярвам в трудното, мъчително писане. Изобщо не вярвам в мъчителните неща, в мъченичеството като мяра за постигане и осъществяване. Вероятно оттук идва и усещането за игра. И то е вярно. Играенето не е нищо друго, освен динамично мислене и аз обичам тази динамика, нейната неочакваност, бързина и непредсказуемост. Не само писането – живеенето ми е по-интересно така.
Има ли нещо, което да Ви смущава, докато пишете, да Ви пречи?
Единственото, което ми пречи, е постоянната, епична борба с времето. С годините ставам все по-свидлива на време и то ми е все по-недостатъчно. Непоносимо ми е, когато ме прекъсват, разсейват и светът непрекъснато и неконтролируемо нахлува отвсякъде. Защитите ми срещу това не са особено силни. Не че очаквам някой да ми даде време или място за писане – все пак писането е твърде луксозно занимание и човек трябва да го приеме. Но все пак борбата с времето понякога е адски изтощителна.
В най-новата Ви книга „Прекъсването на самсара“, героите са особняци, доколко те са еманация на обществото?
Аз не ги виждам такива, особняци. Те са просто хора, а човекът е особено същество. Литературата е форма на мислене за човека и самият мисловен процес превръща своя обект в нещо извънредно и изключително. И това мислене не се занимава с „обикновеното“, със средностатистическото, защото то няма какво толкова да каже. Интересното, значимото е не в нормата, а в отклонението. Самата литература превръща човека в откритие. Ето защо моите хора няма как да са еманация на обществото – те могат да са единствено негово опровержение. Опровержение на идеята за общество изобщо.
Кучето се поява като образ още в първата Ви книга с проза „Синята стълба“, има го и в „Прекъсването на самсара“. Какво е то като образ за писателката Елена Алексиева?
Кучето ме преследва открай време и всъщност присъства в почти всичките ми работи. Намирам това за адски досадно и постоянно правя опити да се отърва от него, но не ми се удава. Не е трудно човек да се сети, че и в живота ми е така. Уча се от кучетата, както се уча и от хората. Уча се от живото изобщо, от насекомите, от растенията, от гората, от камъните… От тяхната органична самодостатъчност, от способността им да приемат, за да продължават да бъдат. Да са самостойни и едновременно с това част от цялото, дори тогава, когато престават да съществуват. В този смисъл за мен кучето е завършеност и загадка, абсолютна близост и същевременно непостижимост. В „Самсара“, а и навсякъде другаде, където се появява в писането ми, то е Учител – по същия начин, по който Учител може да бъде едно дете, един луд или една полска мишка, например.
Освен разкази и романи, имате издавани книги с поезия и драматургия. Пиесите винаги са ми се стрували особена територия, сакаш там езикът трябва да се подели между различните персонажи. Какво Ви привлече в драмата?
Захванах се с писане на пиеси, защото в един момент ми писна да си пиша сама и ми се прииска, пишейки, да правя разни неща с други хора. И театърът беше логичното и най-очевидно решение. Превръщането на езика в действена сила и на словото в действие – и то не философски и теоретично, а в истинско, физическо действие – е голямо вълнение. При това не просто, както често се казва, някой да произнася твоите думи от сцената, а да видиш и пипнеш самия свят, който си създал с думите, дал си го на едни други хора (режисьор, актьори, сценограф), те също са направили от него свои светове и накрая се е получило нещо живо и самостоятелно. И то, в класическия случай, само през диалог. Та точно това физическо правене ме привлече към театъра, който бездруго винаги съм обичала, и до ден-днешен, напълно простодушно, продължавам да вярвам в магията му. Но писането на пиеси просто така, от любов към жанра, без да бъдат поставяни, а само отпечатвани в книги, е напълно безсмислено. В театъра драматургията е средство, не цел, и който не може да се помири с това, по-добре да не се захваща.
Вие сте от най-добре приетите от читателите български писателки. Доколко читателят е важен за Вас? И всъщност можем ли да говорим за читателя като за едно същество? Какво е той / или са те за Вас?
Бърза ремарка: писателят не иска да бъде приеман, а да бъде разбиран. Естествено, ако има какво да му се разбира. Ако ли не, доволен е и на приемането. А иначе „читател“ има само в литературната теория. В литературната действителност има читатели. Те са онези, които позволяват на литературата да говори. Но дори когато човек си говори сам, той пак говори на някого – говори, защото има потребност да бъде чут, в краен случай говори на другия в себе си. Аз съм благодарна на читателите, че ме четат, и ги ценя достатъчно високо, че да не се напъвам целенасочено да им се харесам. Фактът на тяхното съществуване като читатели е солиден аргумент в полза на моето съществуване като автор. Но е факт също, че в процеса на писане общувам с един-единствен читател, който нося в себе си. Всъщност това е и единственият читател, когото познавам лично и в нужната дълбочина. За останалите, доколкото ги има, не мисля. Те са като ония много близки хора, които приемаш за даденост и се надяваш да те обичат безусловно. Разбира се, и едното, и другото е самозаблуда. Човек винаги е сам и винаги мечтае за публика, пред която да разиграва своята самота, понякога дегизирана дори като мъдрост.
За финал, искам да помоля за Вашия съвет, към онези, които сега опитват да пишат проза.
За да седне да пише изобщо, човек трябва да има какво да каже. И не просто личните си истории – те рядко са толкова интересни и интригуващи, колкото на него самия му се струва. Трябва ти оная специфична оптика към света, която те прави различен, превръща те в изключение – защото истинското писане е изключително занимание за изключителни хора, способни да създават изключителен свят, а не просто да преразказват вече съществуващото. И да не бягаш от живота, да не се пестиш. А когато си амбициозен, да си амбициозен – и безпощаден към себе си – в самото писане, а не в търсенето на признание. Писането е свобода, а свободата изисква почти аскетична дисциплина на психиката и духа. Ето защо съветът ми би бил такъв: да тренират. Адски много да тренират. Не в писането – в живеенето и в мисленето. И да се надяват, че някой ден писането само ще дойде при тях. А ако не им се получи, да не го насилват. Да не насилват себе си и литературата – тя не им е виновна. Пък и на света има още толкова много други неща за правене…
Разговора води: Яница Радева