Наскоро се върнахте от Брюксел. Моля, разкажете за представянето на най-новата Ви книга там?
В Брюксел бях поканен за участие в Третия литературен фестивал, организиран от Българската културна асоциация. В програмата бяха включени десетина писатели, живеещи в България и в чужбина. Самото представяне не се различаваше от подобни премиерни събития у нас. Но хората, които обезпечаваха фестивала с посрещане, транспорт, настаняване, храна, продажба на книги, наемане на зали, озвучаване, фотографиране – всичките до един доброволци, – ме впечатлиха силно. Те от години живеят в Белгия, с различни професии и социални статуси, различни по възраст и образование, и както навсякъде по света, с различни проблеми от всякакъв характер. А аз ги видях събрани под някакво невидимо знаме, чух ги как жужат като пчелички около някакъв незнаен кошер, без да са имали някога царица-майка и без да получат и една стотинка за всичко, което правят. Всеки беше с единственото си лично име – Таня, Русана, Рада, Слави, Веска, Даниела, Йорданка, Димил… Изморени от тичане, недоспали, създаваха у гостите усещането, че всички са приятели от детинство, че ето, събрани тук след години отново заедно, трябва да усетят голямата обща Родина – българската словесност.
Сборникът Ви „Вечерна сватба“ се различава твърде много от книгите, които излизат в момента. Вие се насочвате открито към темата за любовта, и то към един период, към който сякаш съвременните български автори нямат голям интерес – 30-те години. Защо избрахте 30-те години?
Има и други автори, които се обръщат към тези времена, ще спомена само Милен Русков, Теодора Димова, Весела Ляхова, Емил Андреев, Николай Терзиев от по-младите… Моят избор на междувоенния период беше предизвестен. Исках да изместя новата си книга от прилежащата ми действителност, да я разположа някъде далеч от нашето време, за да мога да придам на героите легендарна аура. А междувоенният период е най-близката времева далечност. Освен това го познавам добре, занимавал съм се професионално с тези десетилетия от гледна точка на литературната история. В подготовката за книгата трябваше да си набавя само „местен колорит“ по израза на Юго. Осигуриха ми го старите русенски вестници.
Вие дебютирахте като писател неотдавна, но имате вече четири белетристични книги. Как успявате да съчетавате ролите на университетски преподавател, на писател и на преводач?
Ако се занимаваш с тези три неща, видимо приличаш на човек, който трябва да пренесе до някъде три дини под двете си мишници. Но всъщност динята е една и тя е пълна само с думи. Може да прозвучи пресилено, но не правя голяма разлика между трите вида писане. Колкото и езици да знаем, ние всъщност говорим един-единствен език – езика на собствената ни мисъл. Дори и на български когато говорим, пак нея превеждаме. Когато такива като мен, които не знаят английски толкова добре, че да четат Джойс в оригинал, когато разгърнат „Одисей“, те вече четат Иглика Василева. Затова дръзвам да си мисля, че онзи, който отвори книгата ми за Йовков или за Талев, или за Васил Попов, или за Борис Христов и се зачете, ще има пред себе си не конвенционално академическо изследване, а жива критическа проза. Всъщност този начин на мислене за родната литература, както и влизането ми в ослепителния свят на Мирча Картареску, ми дадоха кураж да издам първата си белетристична книга.
Реката и Русе присъстват във всичките Ви белетристични книги. Трудно е да се каже на кой от двата образа му е отредена водеща роля. През мисълта за тях ли пишете? В каква степен те са важни за писането на художествените Ви текстове?
Като университетски преподавател по българска литература разбрах, че всеки от националните ни писатели си е изградил своя литературна държава върху географската карта на България. Радичков с неговия митичен и див северозапад, Хайтов с Родопа планина, Дико Фучеджиев със Странджа, Йовков с Жеравна и Добруджа, Ивайло Петров с другата Добруджа, Васил Попов с предбалканското село. Край Дунава разполагат много от своите герои и други съвременни писатели– Георги Марковски, Емил Андреев, Николай Табаков, да не ги изброявам всичките. Русе също е описван, да спомена само Елиас Канети, Добри Немиров, Змей Горянин, К. Мутафов, Руденко Йорданов, Анчо Калоянов. Така че аз не съм откривател нито на реката, нито на града. И все пак все там се въртя и не мога да изляза. Това са моята река и моят град. Реката е спомен, като че ли по-стар от родния ми дом, тя ме посрещна като лична богиня преди да имам реална представа за сушата. Тя беше първата ми нагледно убеждение, че има неща без начало и без край, първата ми картина за безкрайност. Градът Русе, моят първи град, ме посрещна на петгодишна възраст с горгоните и атласите, които крепяха сецесионните балкони на раменете си и ме следяха със страховити очи да не би да открадна улицата, която охраняваха. След няколко години ме заобичаха, вече не можеха без мен и това продължава и до днес. Те не са се променили никак, пред тях и аз ставам същото онова момче, само дето косата ми е побеляла. Така че обявих Русе за столица на малката си литературна държавица, а в провинцията ѝ се състои от едно малко село, и то на брега на Дунава. Стига ми, колкото да се побера в нея с героите си. Че то да не би планетата на Малкия принц да е голяма? И Макондо има-няма хиляди жители. Простете за сравненията!
В „Имена под снега“ засягате една напоследък важна тема – тази за емиграция. Какво Ви провокира за тази книга?
Живях два пъти по четири години в чужбина и знам какво е да гледаш родината и живота си от вън. Освен това героите ми искаха да напуснат и провинцията, и столицата на спомената по-горе държавица, настояваха да тръгнат по следите на реалните и измислените си прототипи, да последват новите цивилизационни трасета и разместените магнитни линии на новите времена. Пратих ги да видят и те местата, по които съм бил и живял за по-дълги или по-кратки периоди. Никак не е лесно да се живее далеч от семейното гробище. Но пък небето над все по-малката ни планета е едно и под него навсякъде и любовта, и страданието са едни и същи.
Как работите като преводач? При превода на текстовете обсъждате ли с автора отделни моменти? Как протича преводаческият Ви процес?
Никога не чета предварително книгата, която ще превеждам. Защото не превеждам по поръчка, захващам се само с автори, които вече познавам и ми харесват: Мирча Картареску, Йоана Николае, Дан Лунгу. Така си създавам усещането, че аз пиша книгата в момента. И без друго те са писатели, в чиито книги не чакаш да видиш какво ще се случи, така че нито можеш да бързаш, нито да се бавиш умишлено. Дългогодишно приятелство ме свързва с всички тях, но консултации по текста съм правил два или три пъти. При преводите се налага да ползвам много по-широк езиков спектър и с огромно удоволствие откривам какви живи изразни възможности има българският език. И не преставам да се дивя какво вълшебство, какво чудо е самата литература!
Въпросите зададе: Яница Радева