Библиотеките винаги ще останат като храмове..“

Теодора Димова е сред най-известните и най-четените съвременни български писатели. Тя е автор на пиеси, есета и романи. Носител е на много отличия, сред които е наградата от конкурс в Българското национално радио за първата ѝ пиеса “Фюри” през 1987 г. Следва върволица от признания за яркото ѝ перо – през 2000 г. печели Първа награда на прегледа на Нова българска драма в Шумен и Специалната награда на името на Маргарит Минков на Третия национален конкурс по драматургия.

Романът на Теодора Димова „Майките“ печели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др.

Писателката е носител на  Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература  за „Марма, Мариам“. Нейният роман „Влакът за Емаус“ (2013) печели наградата за проза на портал Култура за 2014 г.

Най-новият ѝ роман „Поразените“ излезе през август 2019 г. и предизвика огромен интерес сред четящата публика.

Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” пожелава на Теодора Димова по случай 60-та ѝ годишнина преди всичко здраве и творческа енергия, за да съществува вечно изящното слово.

 

Как изглежда 2020 г. през емоционалния и образен свят на писателката Теодора Димова? Странна година, не мислите ли?

Трудна по-скоро. Освен това още не е свършила, не знаем какво ни предстои. Най-вероятно наслагване на икономическа, политическа и ковидкриза. Сега все още нито една от тези заплахи не е достигнала своя пик. Струва ми се, че трябва да сме подготвени за изпитания, да имаме бдителност, трезвост, разсъдливост. Не да изпадаме в паника и в тревога, или да се мятаме от едната крайност в другата, а да внимаваме.

 

Кога ще осъзнаем случващото се, сякаш още е рано да формулираме поуките?

Месеците на карантината бяха уникална възможност и шанс за преосмисляне на ценностната ни система, за вглеждане в себе си и в посоката, в която вървим. За себе си нарекох тези дни възможност за колективна метаноя. Но дори и да се беше получила в началото тази „промяна на ума”, ние бързо я забравихме. Бързо „възстановихме” ума си в предишното му състояние, не издържахме на аскезата, в която принудително бяхме поставени, бързо я отхвърлихме и вече забравихме. Не извлякохме поука, не научихме урок.

 

Разбира се, че авторът се съизмерва и с наградите, които получава за своето творчество, но и с обичта и признателността на своите читатели. Вие сте съвременен автор, постигнал признание във всеки един аспект. Как се чувствате – по-спокойна или по-настоятелна по отношение на творческите аспекти?

Да, наградите са радостно събитие, но то отминава, не наградите създават същинското самочувствие на един писател, а ежедневния му труд, вглеждането, вслушването, разпознаването на истината, синергията на сетивата и интуицията му. Ето тези неща създават у мен чувството за спокойствие.

 

Микросюжетите в „Поразените” създават общата картина на „онова” време и в крайна сметка читателят излиза „опустошен”, „поразен” от този свят. Защо се завърнахте към тези спомени?

Аз действително съжалявам, че сте почувствала романа като опустошение. Това е може би слабост на романа. За мен болката, която извира от него, е пречистваща, светла като всяко страдание. Сам по себе си човек не може да се пречисти, трябва да премине през катарзис, през личен апокалипсис, да бъде белязан със стигмите на своя си път. Дори в самото заглавие на романа има двусмисленост, да, неговите герои са поразени, животът им е или прекъснат, или изкривен, отчужден от самите тях. Но те запазват нещо, което палачите им никога няма да имат, запазват чувството си за истина, достойнството си.

 

Има ли прототипи  в романа?

Реални прототипи няма, но във всеки от героите има детайли от реални личности, които съм забелязвала и запомняла – както е във всяко литературно произведение.

 

Може ли да се каже, че романът „Поразените” и „Тютюн” на Вашия баща Димитър Димов имат пресечна точка в един определен повествователен момент?

Да. В последната четвърта част се описва косвено скандалът около романа „Тютюн”. Героят не е писател, а художник, не е написал роман, но е подредил самостоятелна изложба, която скандализира властта, подложен е на обществено поругание по същия начин, по който са се опитали да обругаят „Тютюн”.

 

Незавършеният роман на Димитър Димов „Роман без заглавие“ получи своеобразно продължение за Вашия роман „Адриана”. Защо решихте да го продължите?

Много често препрочитам романите на баща ми. Когато за пореден път приключих „Роман без заглавие”, почувствах, че Адриана е още жива, пресметнах на колко ли години би била сега, оказа се, че на 93. Адриана още беше жива, все още беше жива. Започнах да я усещам, да си я представям, да чувам какво говори, да я виждам едва ли не в буквален смисъл, тя просто беше около мен. Искаше да се изповяда пред някого, за да може спокойно да си тръгне от този свят, имаше нужда от човек, който да я обича, да я изслуша, освен това беше някак магнетична в своята старост и самота, силна и безпомощна едновременно. Никога не съм се доближавала толкова до баща ми, колкото когато пишех „Адриана”, беше разтърсващо и мистично преживяване.

 

Сега когато имате известност и многобройни почитатели сигурно си казвате „Добре, че продължих пътя на Димитър Димов“, но в началото как е било, имали ли сте скрупули, съмнения?

Разбира се. Но когато реших, че не искам да се занимавам с нищо друго, освен с писане, всички притеснения отпаднаха от само себе си. Това беше подарък свише, подарък от Бог, защото не зависеше от моята воля, аз сама не можех да отмахна неговата сянка от себе си и да се почувствам абсолютно свободна и абсолютно отговорна пред живота си и пред книгите си, които тогава бяха още ненаписани.

 

„Влакът за Емаус” и „Марма, Мариам” временно убежище ли са за търсещата и питащата душа. Чрез библейските сюжети по-лесно ли е да приемеш този разнопосочен свят?

В първите години, в които навлизах и изучавах християнската ни вяра, не можех нито да мисля, нито да пиша за нещо друго, освен за нея. Това беше най-повратната точка в живота ми, най-дълбинната и съкровена. Съвсем ясна сметка си давах, че това въобще не е печеливша писателска стратегия, напротив, да се пише на християнска тематика е много пагубно дори, защото означава отлив на читатели. Но за мен важното беше да вървя по своя път и да го споделям. След като пътят ми беше този, аз бях длъжна да споделя именно него с читателите си. И не само че не съжалявам, напротив, изпитвам дълбоко удовлетворение от този свой избор. Колкото до втория ви въпрос – да, евангелският разказ е универсален, той запълва така трагично липсващата част от нас, отнета ни при грехопадението. Нищо друго, според мен, не е достатъчно силно, за да ни възстанови така цялостно, така любвеобвилно, освен вярата ни в Христос. Така че да, през Него можем да приемем, да си обясним този, както вие казвате, разнопосочен свят.

 

А защо излязохте от християнската тематика, за да стигнете до онази страшна действителност след 9 септмври в „Поразените”?

За мен „Поразените” е най-християнският ми роман, въпреки че не това е неговата тема. В него вярата е втъкана в почти всеки един от героите, понякога на несъзнателно  ниво, както е при детето Александра, например. Хората от онова време са живели все още според християнската ценностна система. За тях трудът, честността, срамът от Бога и от хората, човечността, състраданието са били реалности, с които са се съизмервали. Не са били нещо абстрактно или още по-лошо – нещо ненужно и вехто, нещо демоде. Отдалечаването на хората от християнската вяра, прекъсването на връзката между тях е една от най-коварните и дългосрочно действащи последици на тоталитарния режим. Предаваме неволно своето безбожие или по-скоро безхаберие към Бога на следващите поколения. И тъй като те от никого не са научени на вярата, предават това безхаберие към Бога на своите деца. И така неусетно от едно поколение на друго. Неусетно, неволно, това ме ужасява. Не посмявам и да помисля докъде ще ни доведе.

 

Освен романи, пишете и в кратките жанрове – пиеси, есета. Къде се чувства най-удобно писателската Ви душа? Има ли предпочитания?

Стига да се пише с удивление и трепет, жанрът е на второ място. Всеки път, независимо дали е роман или есе, започвам с усещането, че няма да се справя, че ще трябва да се откажа. На пръв поглед това е липса на самоувереност, но именно тя създава у мен усещането, че участвам в чудо.

 

Вие сте един от най-превежданите съвременни автори. Много Ваши книги са преведени на различни езици! Ласкае ли Ви това? 

По-скоро ме радва. Защото всеки автор пише, за да бъде четен. Онази теория, че пишеш заради самия себе си, ми се струва неискрена, дори някак перверзна. Пишеш, за да споделиш нещо, което смяташ, че и за другите ще бъде толкова важно, колкото и за теб. Пишеш, защото не можеш да не пишеш, не можеш да не споделяш. А споделянето е винаги с другите. Колкото повече читатели са прочели един роман, толкова повече хора са се доверили на споделеното, оценили са го като важно, влезли са в диалог с автора.

 

Какво място е за Вас Националната библиотека – за четене, за усамотяване, за разговор със себе си?

До средата на 90-те играеше огромна роля, не само за мен, за всички от моето поколение. Там четяхме, там намирахме повече или по-малко книгите, които ни интересуваха, там бяха и учебниците ни, там учехме, там се срещахме, там пиехме кафе. Беше негласен център, беше въпрос на чест и на стил да го обитаваме. След това книгите започнаха свободно да се появяват по книжарниците, аурата на Библиотека леко се изгуби. Сега всеки има Библиотека в телефона си. Но едва ли има онази тишина, концентрираност и съсредоточеност, към която предразполагат читалните в Народната библиотека. Библиотеките винаги ще останат като храмове, защото в тях обитава специфичен дух.

 

Какъв е Вашият път към този Храм на книжовността? Спомняте ли си кога за първи път намерихте  пресечната точка с Библиотеката?

Първият път точно не си го спомням, но зная впечатлението си от вътрешната архитектура на сградата. Огромните пространства, живата тишина на фоайето, необятността на каталозите, преклонението пред знанието, пред Словото, някакво благолепие почти като в храм. Невъзможно е да не си влюбен в подобна атмосфера.

Какво ще си пожелаете за рождения ден?

Ще си пожелая да съм на първо място благодарна за годините, до които достигнах и Божията милост да е над всички мои близки и над всички нас.